international
short film festival
in the palace

Вход Регистрация
en / bg
Menu

КАЗАНО НА КРАТКО

Aslak Danbolt

(A. G. Magaldí | Photo: Aslak Danbolt)

История, която спира дъха. Знаете ли какво е wingsuit BASE jumping? Това е един от най-екстремните и завладяващи спортове. Спорт, който става все по-популярен, но и приключение, което е отнело живота на около шейсет човека през изминалите две години. Aslak Danbolt е норвежки кинорежисьор, който изненадва своята публика, разкривайки й височините на последния скок на един скачач, на който му предстои да се отдаде на бащинство. “Last Base” е история, която започва с документални факти и завършва преобразена като игрална реалност.

Младият режисьор Aslak Danbolt завършва специалност “Филмови изкуства” в университета в Лилехамер, Норвегия. Чрез филма си, той навлиза в дълбините на планината през зимата. Неговият филм получава специално отличие в състезателната студентска програма на международния фестивал за късометражно кино “В Двореца”.

 

- Кога реши да започнеш да изследваш света на BASE скачането?

 Направих документален филм за BASE скачането, защото намирам този спорт за много интересен. Това е една доста тъжна история, която разказва за скачач, който умира по време на скок, а неговите приятели решават да разпръснат праха му от върха на планината. Бих могъл да кажа, че “Last Base” е филм, създаден по действителен случай.

 

- Ти си се осмелил да проникнеш в света на BASE скачането и първата сцена в късометражния ти филм разкрива един BASE скачач в действие. Опитвал ли си някога този вид спорт?

Истината е, че никога не съм опитвал, но го намирам за очарователно. Може би щях да опитам ако бях на осемнадесет години, но вече съм на двадесет и осем. Минало ми е времето. Трябва да подчертая обаче, че през това време аз се срещах с много хора, които го практикуват и съм направил сериозни проучвания по темата.

 

Last Base

 

- Има три забележителни неща в твоя филм: първата сцена - скачач в действие; снимки, направени във въздуха, които разкриват цялата планина както и драматична буря, която завладява героите ти.

Първата сцена беше заснета с GoPro. BASE скачачите обикновено запаметяват своите постижения. Екипировката им позволява да носят до три камери. Така те успяват да пресъздават видяното. GoPro камерите разкриват един напълно нов свят за кинорежисьорите. Благодарение на тях много каскади могат да бъдат заснети. И качеството им е високо!

Освен това, за да заснемем въздушните сцени, използвахме хеликоптер. Това беше истинска лудост. Отне деветдесет процента от бюджета. Нямахме много пари, заради което срещнахме и доста трудности.

- Какви трудности?

Предвиждахме работата по филма да започне през есента, но когато отидохме в планината започна да вали сняг, сякаш беше средата на зимата. Времето не беше на наша страна. Нямаше добра видимост. Нямахме и подходящи дрехи, храна... Не можехме да си позволим да вземем целия багаж, затова се ограничихме само до екипировката. Отказахме се от допълнителните дрехи и храна. По първоначален план трябваше на втория снимачен ден да се върнем обратно за тях, но непредвиденото лошо време ни попречи. Останахме без провизии. Заради лошото време и хеликоптерът трябваше да преустанови летенето. Така всичко беше заснето в рамките само на два дни. Изгубихме много време, а накрая бяхме принудени да отрежем страница и половина от сценария. Бяхме на път да се откажем от всичко.

- Страница и половина е наистина много за късометражен филм...

Бях посветил известно време на сценария, който остана наполовина реализиран. В крайна сметка реших, че имам достатъчно материал, за да монтирам филма и когато отидох в студиото се натъкнах на нови проблеми. Мислих за най-лошото. Всичко свързано с един нов филм е сърцераздирателно. Крайният резултат обаче ме накара да се почувствам много щастлив. “Last Base” беше избран да участва на четиридесет фестивала, а специалната категория, с която беше отличен на фестивала “В Двореца” е нещо наистина прекрасно.

 

Last Base

Alex Mironescu

(Mila Moshelova | Снимка: Alex Mironescu)

 

Alex Mironescu живо се интересува от съвременните социални теми като тези за децата оставени на грижите на държавата, болестта на Алцхаймер, социалната стигма, правата на хората с различна сексуална ориентация, психическото насилие. По този начин, румънският кинорежисьор се доближава до проблемите, с които хората по света се сблъскват ежедневно. Чрез работата си той разкрива цената, която човек плаща заради реакциите на обществото спрямо подобни социални явления. На международния фестивал за късометражно кино “В двореца” Alex говори за предразсъдък, идентичност, човешка природа и нравствените проблеми, с които човек се сблъсква, когато е страстно посветен на желанието да направи дълбоко съдържателен филм.

- Твоят филм: "Iulian. A True Story"?

Това е моят първи самостоятелен “опит”:  Iulian е  дебютният ми филм. Той е от началото на моето следване. Беше замислен като портретен, но претърпя известни промени и сега се доближава повече до документалния жанр.

- Някакви бъдещи проекти и планове?

Всъщност аз дойдох в Балчик с намерението да участвам в питчинг сесията на фестивала. Също така търся и български ко-продуцент. Вече имам румънски, включен в проекта. Много ми се иска да доразвия първия си самостоятелен късометражен филм, но това  ще е доста трудно, защото както сценария така и самият проект изискват много пари. Така че ще ми трябва и малко време, за да намеря нужното финансиране. Освен това, тази година работя върху две постпродукции - на моите втори по ред филми в областите на документалистиката и драмата. Разбира се, имам и идея за бъдещ филм, която се опитвам да развия като посещавам семинарни секции за писане на сценарии по целия свят.

- Искаш ли да ни разкажеш малко повече ?

Относно „Iulian“, ясно е – това е филм за обществото, за човешката природа, за идентичността или по-точно за липсата на идентичност и затова как обществото вижда проблема, но не прави нищо, за да помогне. Още - това е филм за отказа на обществото да интегрира един човек, който би могъл да бъде много полезен, би могъл да бъде добър гражданин.  “Iulian. A True Story” е филм за предразсъдъка.

Ако говорим за първия ми игрален филм, който режисирах – „True Romance“, той очаква своята световна премиера. Заявили сме участие в няколко фестивала и очакваме отговори. Този филм е посветен на темата за LGBT. Засяга въпроса за един тийнейджър, който има  връзка с момиче, но същевременно изживява и първия си гей контакт. Това се случва в момент от живота му, когато той не е наясно със себе си. Това е момент, в който той дори няма идея какво му се случва и какво ще стане с него.  Героят ми е само на 16 години и е напълно объркан. Вторият ми игрален филм е посветен на темата за психическия тормоз. Той е с продължителност 15 минути и е черно-бял.
Що се отнася до втория ми документален филм  -  там засягам въпроса за смъртта. Филмът беше сниман в старчески дом в Румъния. Разказва за болестта на Алцхаймер – много силен филм. За да го завършим обаче ни е нужно още малко време тъй като трябва да изчакаме да изтече договорът, който сме подписали за него. Не е никак лесно да се направи такъв филм, в който на екрана се появяват психично болни хора. Да не говорим, че преди всичко семействата на болните хора трябваше да дадат съгласието си за тяхното участие в продукцията.

 

Iulian A True Story

(Снимка: Iulian A True Story)

- Говориш за идентичност: за липсата на такава, за загубената идентичност или за търсенето й. Каква е ролята на изкуството в сферата на образованието и на социалния живот ?  Помага ли по някакъв начин на хората да намерят своята идентичност?

Определено, мисля, че изкуството е основният културен ресурс, който подпомага развитието на обществото. Без култура се оглупява. Ние трябва сами да си задаваме въпроса какво не е наред в нашето общество, в нашия живот, какво трябва да подобрим. Според мен културата прави точно това. Тя дава определени отговори и поставя насоки на обществено развитие. Трябва да си призная, че темите на моите филми са свързани с неща от живота, които са много близки до мен. Засягам истински проблеми, с които съм се сблъсквал аз, моите приятели или роднини. Всичките ми филми се отличават със силно лично участие – без значение мое или на човек, който познавам.

- Да продължим напред – каква е ролята на фестивалите, според теб?

Конкретно за късометражните филми - фестивалите са фундаментални. Много е трудно да се разпространяват късометражни филми. Те не се излъчват в кината на големите търговски центрове, например. В този контекст фестивалите са същинско игрище за късометражните филми. В случай, че искаш филмът ти да бъде видян или идеята ти да бъде чута, трябва да   заявиш участия за фестивали. А ако филмът ти е добър, тогава става още по-сложно, защото ще трябва да си изработиш и стратегия за участие във фестивалите.

Определено трябва да се прави повече за късометражните, отколкото за игралните филми. Мисля, че международният фестивал “В двореца”,  на който присъствам за първи път, е един от най-добрите в бранша. Тук изгледах много хубави филми, които са били излъчвани на различни места по света, освен това - екипът, хората, организаторите на събитието са прекрасни. Фестивалът “В двореца” трябва да бъде на върха на картата на фестивалите за млади, изгряващи кинорежисьори.

- Какво мислиш да вземеш със себе си от фестивала?

Ще си тръгна с добър опит, осъзнал, че има и други хора като мен, които се опитват да творят или - просто кинорежисьори, които  се опитват да се усъвършенстват. Аз опознах тези хора в една прекрасна обстановка, където можехме да си говорим, да се забавляваме и да пием бира заедно. Обмяната на информация е много важна в сферата на киното. Споделят се идеи и опит, натрупани от други фестивали и семинари. Например, вчера един от филмите беше на тема за психическия тормоз. Аз също имам постпродукция на тази тема. Режисьорът на филма е доста известен в Кан, той беше използвал много от идеите, които и аз имах първоначално, но впоследствие реших да не използвам. След като изгледах неговия филм разбрах, че съм постъпил правилно като не съм направил същите неща. Това ме зарадва. Пътуването и участието във фестивали е нещо, което всеки млад режисьор задължително трябва да прави, особено ако възнамерява да се занимава професионално с кино.

- Мит ли е твърдението, че е нужно специално образование, за да се направи филм?

Не мисля, че е задължително да учиш филмово изкуство, за да направиш филм. Това , в което твърдо вярвам е, че филмовите училища могат да те научат на занаят, могат да ти покажат как да правиш определени неща и как да прилагаш някои техники, но когато говорим за талант – училището не може да ти го даде. Разбира се, талантът е нещо субективно: когато те приемат в някое филмово училище, хората започват да те оценяват според твоето портфолио. Това определено не ми допада. Талантът е отвъд изпита. Да учиш във филмово училище не означава, че си по-талантлив от този, който няма такава възможност. Има много хора без образование, които могат да правят брилянтни филми. Предимството на училището е средата, която предлага, защото там можеш да практикуваш, да опитваш различни неща без да се страхуваш от острата критика. Като цяло образованието не гарантира професионална реализация. Както навсякъде така и при нас трябва да се бориш за да получиш добра работа и за съжаление борбата е тежка.

 

Iulian A True Story

Alex Mironescu живо се интересува от съвременните социални теми като тези за децата оставени на грижите на държавата, болестта на Алцхаймер, социалната стигма, правата на хората с различна сексуална ориентация, психическото насилие. По този начин, румънският кинорежисьор се доближава до проблемите, с които хората по света се сблъскват ежедневно.

Чрез работата си той разкрива цената, която човек плаща заради реакциите на обществото спрямо подобни социални явления.

На международния фестивал за късометражно кино “В дворецаAlex говори за предразсъдък, идентичност, човешка природа и нравствените проблеми, с които човек се сблъсква, когато е страстно посветен на желанието да направи дълбоко съдържателен филм.



Patrick Buhr closing ceremony

(A. G. Magaldí | Снимка: Patrick Buhr)

 

Какво означава да бъдеш flaneur? Как мога да стана flaneur? What I Forgot to Say е експериментален филм на немския режисьор Patrick Buhr. По време на тазгодишното студентско издание на фестивала за късометражно кино „В двореца“ в град Балчик Patrick спечели наградата за най-добър анимационен филм. С привидно по-изчистени картинки и анархична история, Buhr ни пренася в очарователно пътуване чрез своята индивидуалност и способност да изненадa зрителя.

Скромният режисьор признава, че неговата работа не е за всички и е сигурен, че наградите не са създадени за него.

- Поздравления!

Благодаря, всъщност до сега съм участвал на няколко фестивали, но това е първата ми награда. Трябва да кажа, че филмът ми е далеч по-успешен отколкото очаквах, защото го намирам за кратък странен филм, който би могъл да се разбере само от шепа маниаци. Понякога съм наистина изненадан, защото дори децата харесват филма ми.

-Но не е анимация за деца…

Не е за деца. Може би филмът им допада заради котките или защото намират част от анимациите за сладки. За мен е важно да извадя анимацията от „детската площадка“. Интересувам се от по-предизвикателни анимационни филми.

 

What I Forgot to Say

 

- Значи ли, че следващият ти проект също ще бъде експериментален. Правил ли си нещо нормално до сега?

За мен всички неща, които съм правил са нормални. Но да, моят нов филм ще бъде по-обичаен, отново откачен, но най-малкото с обичайната структура, може би по-близък до неща, с които публиката е свикнала. Идеалът ми е да достигна и двете публики – хора, които се интересуват повече от изкуство и са отегчени от комерсиалното разказване на историите, и хора, които очакват конвенционална история, която свързват с тяхно минало преживяване.

- Определяш филма си като „кратък странен филм, който би могъл да бъде разбран само от шепа маниаци“. Възможно ли е да достигнеш до всяка една публика по едно и също време? Има страхотни комерсиални филми, така че може би съществува някаква точка, в която очакванията на двете публика се препокриват.

Не е възможно да се достигне до всяка публика, но искам да намеря златната средата. Никога не можеш да задоволиш всекиго. Когато се опитвам да имитирам, това което искат другите хора се провалям, за това сега съм се фокусирал върху това, което бих искал да видя и съм сигурен, че завърша ли го веднъж ще се намери група хора, които също ще го харесат, а това е и групата от хора, с която искам да общувам. Това е много по-важно отколкото да събереш 10 милиона гледания в YouTube.

- Днес много филми излизат от конвенционалните канони. Говорейки за анимационни филми в селекцията на студентския фестивал се срещат няколко, които са нещо средно между анимационно и експериментално кино. Има ли място за такъв вид кино?

Тези дни все повече хора се интересуват от това да имат различни перспективи извън обичайните истории. Искат да почувстват света по различен начин и това до някъде е възможно благодарение на интернета.

- Освен това нивото на образование на хората нараства през последните години. Има много повече дипломирани по света например.

Да. Определено. Има известен аниматор, чийто късометражен филм беше качен по поръчка във Vimeo. За да гледат филма, хората трябва да заплатят, въпреки че той се превръща в успешен. Така че това изглежда като нова посока, по която да се върви.

-Важни ли са фестивалите? Фестивалите и интернетът не изглеждат конкуренти за лидерското място…

Интернет е просто друга възможност. Фестивалите са важни, за да се запознаеш с тези хора, които обичат да комуникират чрез филми, но и да срещнеш такива, които не харесват филма ти. По фестивали също гледаш филми, които не харесваш, но мислейки за грешките им се учиш много.

 

What I Forgot to Say

Mariano Leguizamón

(A. G. Magaldí | Снимка: Mariano Leguizamón)

Изневярата? Обикновено посещение на приятел? Нищо не е това, което изглежда, или пък е? Как една обикновена история би могла да се разкаже по различен начин? Повтарящата се няколко пъти сцена постепенно придобива различни значения. Пленителната игра, която аржентинският режисьор Mariano Leguizamón предлага на публиката, е забелязана от журито на студентският фестивал „В двореца“ и оценена като „разказ на банална история за домашната изневяра, но представена по експериментален начин.“

Мариано ни уверява, че всичко в киното е възможно и въпреки че все още има съмнения как точно да категоризира своя филм, е сигурен, че ще продължава да променя класическите форми на седмото изкуство в бъдеще.

- Четири домашни сцени по време на красив буреносен ден, първата изненада, която ни поднася твоя филм е дългото заглавие. Колко време ти отне да го измислиш?

Постепенно прие този вид - подобно на сценария. Първоначалните идеи бяха „Четири домашни сцени“, после „По време на буреносен ден“ и накрая реших, че „Красив ден“ звучи по-поетично.

- Различно заглавие, но също и различен филм…

Не съм способен да правя нормални неща в киното. Това е нещо вътре в мен. От моята скромна позиция обичам да играя с простите истории и да ги обръщам във филми, които са извън каноните на киното. Когато отново гледам своя филм харесвам крайния резултат, въпреки грешките.

 

Four Domestic Episodes

 

- Не разказваш просто една единична история ами четири различни разказа, които са свързани по между си. Това действително е един неконвенционален кинематографичен подход…
Моята идея беше да използвам една и съща сцена на различни места във филма и в зависимост от това какво следва преди и след нея тя да променя смисъла си.

- И как публиката отговаря на този толкова различен начин за разказване на история? Изглежда сякаш филмът ти е нещо средно между игрално и експериментално кино.

 Когато правя късометражен филм аз създавам изкуство. Но филмът трябва да е подходящ за всички. Не е направен за музей, не е толкова краен. Това са филми, които може да се излъчат пред публика. Някак си моят филм е просто измислица. Аз просто искам да породя чувства в публиката.

- Как?

Достатъчно е да имаш от две до три добри минути в своя късометражен филм. Останалото е филтър.

- И в пълнометражен?

Пълнометражният филм е стойностен ако има от 10 до 15 добри минути. Не казвам, че останалото трябва да е лошо, но да има нещо, което да се запомни. Десет или петнадесет минути са достатъчни, за да създадете нов вид усещане у публиката.

- Значи ли, че тридесет добри минути са шедьовър?

(Mariano се смее) Хората обикновено не издържат повече.

- Ще видим ли твой пълнометражен филм в бъдеще?

В момента съм се съсредоточил върху това да представя филма си на няколко фестивали и след това искам да направя друг късометражен филм с мой колега. Актьорското превъплъщение му е в кръвта. Той е роднина на известен актьор от Аржентина, но не е играл до сега.

- Важни ли са фестивалите?

Събития като „В двореца“ са абсолютно задължителни. Фестивалът е място, на което срещаш други режисьори, място, на което можеш да видиш филми, които не би могъл да видиш по подобен начин. Също така лекциите и работилниците са изключително важни, за да подобриш филмовата си кариера. Фестивалите са и най-добрият начин да направиш себе си разпознаваем.

 

Four Domestic Episodes

Invisible. Photo: Zofia Pregowska

(A. G. Magaldí)

По времето на нашият годеж ми даде куче, което беше направил от глина, за да символизира предаността и лоялността ти към мен. По онова време ми носеше цветя, думите ти бяха пълни с тържествени обещания, а аз разпервах ръцете си и треперейки те обгръщах целия, изпълнена със истинска и силна любов. Веднъж ми беше обещал, че ще изпълниш всяка моя тайна момичешка мечта. Беше един от онези слънчеви дни, гледаше ме любящо в очите […]“.  

Кристина е деветдесет годишна и едва се движи в тесният си апартамент. Тя е почти сляпа и трябва да използва малко електронно устройство, което да й казва колко е часа. В тази атмосфера възрастната жена започва да рецитира красиви поеми.

Спечелилият множество награди документален късометражен филм на режисьора Зофия Преговска, спечели също и Специалната награда в категорияДокументален филм на фестивала за късометражно кино В двореца“, заради това, че енаправила невидимият герой видим и стойностен за света“. За Зофия е ясно защо публиката харесва филма й: „Понякога не ти е необходимо скъпа камера и скъпо оборудване. Просто е нужно добра история“. Този вид кино й харесва.

Защо Кристина?

(Въздиша) Не очаквах толкова сериозен въпрос в началото. Срещнах Кристина случайно, докато работех по друг проект, сред голяма група слепи хора. По това време не съм търсила ново заглавие, срещнахме се случайно и изведнъж всичко стана необикновено.

Едно от тези неща, които просто знаеш

Всички са се срещали с нея, но никой не е помислил да направи филм за нея. Не е като да съм първият човек, който я е срещнал. Например, появявала се е по вестниците само като част от фондацията за слепи хора. Но целта на живота за Кристина е да създава поезия. Тя е като мен. Късометражните документални филми не носят пари, но знаех, че трябва да я снимам.

 

Zofia Pregowska

Всичко ли е основано на връзката?

Например, ако я бях срещнала преди две години може би нямаше да забележа това, което видях. Беше правилният момент. Забавното е това, че се страхувах някой да не разкаже историята преди мен. Страхувах се, че аз може би няма да съм единствения човек. Около нея дори имаше жена от радиото.

Може би трябва да погледнеш отвъд хората, отвъд историите

Бях ужасена, напълно откачила, че хората не бяха могли да видят това, което видях аз. По време на монтирането на филма моят приятел също ми сподели, че е впечатлен от Кристина, но не вярва, че света е готов да се срещне с нея.

Всъщност твоят филм има невероятен успех по фестивали

Забавно е как хората по филмови събития ме питат неща като: Хей, за какво става дума в твоят филм? И аз отговарям, че е за сляпа деветдесет годишна жена, която пише поезия. Те не знаят как да реагират. Не беше като: „О, колко прекрасно. Вярвам, че филмът дава повече отколкото очакваш след като за първи път чуеш за него. В Полша хората го обожават. Никога не съм очаквала подобно нещо.

А Кристина какво мисли за него? Нейният образ обикаля света.

Всеки път, когато имам възможност се опитвам да я посетя. В началото постоянно ме питаше, защо искам да я снимам. А аз й казвах: хей, знаеш ли, този документален филм може да се получи добре и някой фестивал би могъл да го покаже. Но никога не съм си го и помисляла, беше просто начин да накарам Кристина да се снима и да не ме мисли за луда. Сега тя се изненадва, когато й казвам, че филмът е бил прожектиран на места като Каймановите острови.

Половин година по-късно тя ми каза: Ще бъда честна, в началото на снимките, когато ми казваше за фестивалите, аз не можех да ти повярвам. Но се стараех да бъда мила.“ 

 

Invisible Poster